The Lake

Тихо.
На езерото беше спокойно и пусто, без следа от жива душа. И ми харесваше. Тук сякаш присъствието на Купола около града не беше така осезаемо, мястото автоматично те караше да се отпуснеш и автоматично да забравиш проблемите си. Де да беше така и с моите.. За мой 'късмет', атмосферата не ми въздействаше особено и в ума ми се въртяха какви ли не мисли за кръвопролития, разчленения и други подобни. Казано накратно - бях ядосан. Всъщност, това беше и меко казано, но кой ти гледа.. Подробности. 
Седнах тежко на люлката, което причини и лекото й залюляване, но побързах да спра това. Вместо това просто изпънах краката си, заключвайки ги около глезените и като скръстих ръце на гърдите си, затворих очи и се опитах да се отпусна, за да уталожа гнева, който гореше в гърдите ми като се заслушах в звуците на водата, щом достигнеше сушата, подобно на вълните на море, но много, много по-слабо.
Когато накрая отворих очи, над мен се беше надвесила фигура и аз буквално подскочих при вида й. Косата й се спускаше около лицето й, карайки я да изглежда наистина мека, но лицето й ме накара да се смръщя. Имаше нещо в очите й... Нещо, което ми напомняше за познатия израз "тихите води са най-дълбоки". И наистина, тя изглеждаше достатъчно безобидна, сякаш нямаше намерение да ми стори нещо, но под тази външна повърхност.. Забелязвах нещо друго. Нещо по-дълбоко. И аз не знаех какво, но непознатата ме тревожеше.
-Да му се не види - започнах, имитирайки стреснат тон и сложих ръка на гърдите си -Изкара ми ангелите.
Повдигайки вежди, я наблюдавах доста внимателно, следейки дали и ако да, то как щеше да реагира тя на грубостта ми. А исках да бъда сам... И все пак - тя ме заинтригува дотолкова, че да забравя гнева си. Но виждах твърде ясно, че криеше нещо и не беше толкова, че се питах какво точно беше, колкото по-скоро се питах до къде ли, по дяволите, щеше да ни доведе това накрая..

Хаос. Тъмнина. Болка. Гняв. Всичко това се преплиташе в опасна комбинация, която застрашаваше здравия разум на Стефани. Обстановката наоколо не и помагаше. В закусвалнята винаги беше пълно с хора и сега не беше изключение. Тя обичаше да е сама, особено в дни като тези, когато спомените от миналото бяхо по-ужасяващи от всякога. Болката понякога ставаше непоносима. Цялата тази лудост заплашваше да я погълне и тя не можеше да издържи повече на напрежението.
След кратък спор с Анджи, Стефани успя да си заслужи кратка почивка и веднага се отправи към единственото място, което винаги и е носело успокоение. Езерето. То сякаш беше съвсем различен свят. Частица рай, която ти помагаше да се откъснеш от жестоката реалност. Кейн вярваше в мисията на Купола, но повече от всичко искаше да е свободна. Може би от една страна това и помагаше, защото винаги се забъркваше с опасни хора и после едвам си спасяваше кожата, въпреки че и тук все още не беше късно да се забърка в познатите и ситуации.
Стефани пристъпваше бавно, но езерето не беше далеч и скоро беше там. Тишината изпълваше атмосферата и веднага я заля чувство на спокойствие. Светлината се отразяваше в гладката повърхност на езерото и това придаваше магическа осанка на околността. Тъмнокосата се беше отправила към люлката, но тогава видя, че там вече имаше някого. Пристъпи тихо към неподвижната фигура и огледа мъжът с любопитство. Не искаше да го притеснява и тъкмо щеше да си тръгне когато силуетът се размърда и мъжът срещу нея започна да протестира от неочакваната и поява. Кейн не можа да се сдържи и се разсмя като добави:
- Не исках да те изплаша. Просто минавах оттук и реших да постоя за малко и тогава видях, че вече има някого. Аз съм Стефани.
Тя протегна ръката си и се усмихна, макар и да знаеше, че името и в този град не беше посрещано с усмивка. Не знаеше дали е заради това, че вярва в Купола или причината беше друга, но това винаги е било в нейна полза.

Повдигнах вежди след думите й, наблюдавайки я. Тя беше.. странна? Май не това беше точната дума, с която да я опиша, но точно сега не намирах друга. Поех ръката й, изправяйки се и отвърнах
-Ник. Е, често ли идваш тук, Стефани?
Опитвайки се да завържа разговор, я наблюдавах внимателно, докато през това време мозъка ми работеше на пълни обороти, тъй като усилено се стремях да се досетя от къде ли, да му се не види, името й ми звучеше познато. За съжаление обаче вече бях срещнал немалко личности тук, така че имената в ума ми не бяха малко. Не бяха и много, но все пак - защо не можех да се сетя къде съм чувал това име преди?
И накрая изведнъж ми просветна - оу, да. Една от "Вярващите". По дяволите. Отстъпвайки инстинктивно крачка назад, ръката ми се провря под якето ми, обгръщайки дръжката на един от немалкото ножове, които обикновено носех със себе си, готов да се защитавам, ако се наложи. Дали щеше всеки момент да ме замъкне нанякъде, убеждавайки ме в нейните виждания и стремейки се да ме накара да повярвам също като нея?
Нямах представа, всъщност - тя беше първата от групата й, която срещах. И след като бях чувал на какво са способни, с право бях предпазлив, въпреки факта, че тя наистина изглеждаше безобидна. И все пак желанието ми да стоя настрана от всичко това си оставаше, така че нямах никакво желание да бъда въвличан в някоя от групите, или пък да съм участник в непрестанните спорове, спречквания и войни измежду вярващите в Апокалипсиса и вярващите в Купола.
Присвивайки очи, й отправих бегла усмивка, пръстите ми затягащи се в същото време около дръжката на ножа.