i am not crazy - my reality is just different than yours

Мрак. Тишина. Писък
Отново имах един от онези моменти, в които не знаех къде съм и какво прави. Всички ми казваха, че когато изпадна в такова състояние просто трябва да се сетя, че това не е истина. Че е просто една илюзия плод на болното ми подсъзнание. Звучи толкова просто, но изобщо не беше. Колкото и пъти да казвах "това не е истина", нещата изглеждаха по-лоши. Сега отново си го повтарях. Виждах, как навсякъде около мен мракът става все по-обширен, като гигантска черна дупка, която скоро щеше да ме засмуче. И това не беше всичко, колкото по-мрачно ставаше толкова повече усещах как някой ме наблюдава и се приближава до мен. Можех да го почувствам. Беше толкова реалистично ..."повтаряй си, че е лъжа, Али...и ще изчезне", тези думи не спираха да ехтят в главата ми, но колкото и да си ги повтарях, бяха безполезни. Та, аз както си вървях изведнъж бях попаднала в този мрак и тишина. След няколко секунди видях образ на някакво странно създание, което може би беше някакъв демон, защото определено не беше част от творенията на института, не знам, но постоянно повтаряше "не е приятно когато си играят с теб нали, миличка?" и замахна към мен с нещо огромно и остро. Аз затворих очи и изпищях. Мислех си, че това е краят и ще бъда нарязана на хиляди парченца, а сигурно и след това изядена, но... нищо. Отворих очи и видях, че създанието го нямаше, а аз бях на около педесетина метра, от мястото, където се намирах преди мракът да ме обхване. Почувствах някакво облекчение, че все още съм напълно здрава и че поне засега този ужас свърши. Важното беше че аз отново си бях в реалността. Моментът ми на радост беше прекъснат от думите "г-це добре ли сте?". Преди малко дори не бях забелязала, че около мен има някой. Може би защото погледът ми търсеше само някой труп или оръжие или нещо подобно. Но, това беше.. не можеше да бъде?! Или можеше. Да не би да бях попаднала от една халюцинация в друга? Но пък откъде съм измислила точно него.
-Ти истински ли си? Да не си някой от... нали знаеш
Това беше глупав въпрос, но се чувствах някак объркана. След като го видях, вече не бях толкова сигурна дали съм точно там, където трябваше да бъда. Изведнъж бях "ами ако е видял изпълнението ми от преди малко?! и по дяволите попих го дали е истински.. дори и преди да не ме е смятал за откачена, вече го правеше и то с пълно основание". А дори не бях показала на какво съм способна. Но пък бях в моя странен и ужасен свят преди малко.
-Някой от какво?! Не ви разбирам. Добре ли сте?
-Аз...хм.. съжалявам ако си видял онова преди малко
Изобщо не беше добре да акцентирам върху този момент, тогава защо изобщо го правех?! Така можеше дори и да не беше видял нищо, щеше да ме попита, какво толкова съм правила, че чак трябва да се извинявам за това. Май трябваше скоростно да сменя темата, въпреки че не исках да нарушавам тишината около нас с моите глупости. Беше толкова приятна. Не знаех дали да кажа нещо или просто да си мълча. Май това беше по-добрият вариант, защото от устата ми не излизаше нищо смислено
-Какво ви се е случило? Изглеждате ужасно?
Гласът на непознатият звучеше толкова загрижено, че чак ми се искаше наистина да му разкажа.
-Ами твърде е сложно за обяснение
Той се усмихна и само ми направи знак да започна, а аз все едно само това чаках
Усмихнах се на думите му, но знаех, че нямаше никога да ги каже, ако знаеше какво бях направила онази нощ, ако знаеше че подлудих собствената си пияна майка и всичко останало. Сигурно веднага би избягал и би забравил за мен, което щеше да е напълно нормално и разбираемо. Вярно, че имах своите причина за действията си, но все така бяха някак лоши, въпреки че ми харесаха и бих ги повторила отново до последният детайл. Тихичък глас ми нашепна "бягай докато можеш, Али, нещо ми подсказва, че не трябва да стоиш повече... това няма да свърши добре за един от двама ви", но не исках. Нямаше изобщо да го слушам.
♠ - alaska young | 20 | scientists | she's a genius | has hallucinations since she was just a little girl | has an imaginary friend called john smith | love drawing | looks a lot like jenna-louise coleman

Историята на красивата Аляска изобщо не може да се опише с думите "красива като приказка". Момичето надарено с невероятна красота, чар, сексапил, и прекрасни и игриви зелени очи можеше да приличаше на ангел, но в душата си беше същински демон, който не спираше да се забърква в неприятности и глупости. Макар и не особено висока, но за сметка на това много стройна, брюнетката винаги успяваше да се забърка в нещо, от което накрая страдаше най-много самата тя, но заради ужасния си инат никога нямаше да се признае за победена. Под крехката си и невинна външност, облечена в секси дрешки, не се криеше кучката, в която се беше превърнала, а всъщност едно малко крехко и много наранено момиченце. Цялото и бунтарство и злоба се дължаха на нещата които беше преживяла и които я бяха променили прекалено много.

Прекрасен януарски ден. И да бъдем по-точни. Денят е 9-ти януари. Един обикновен ден още в самото начало на годината, който щеше да промени целия живот на едно малко деветгодишно момиченце, обичащо бели маргаритки в косата си.
Нека първо да разкажем, защо това беше най-хубавият ден в животът на малкта и крехка госпожица Аляска Йънг. Всичко започна с една прекрасна разходка в зоопарка, за която малкото момиченце беше умолявало отдавна. Най-после се случи и майка и я заведе там. Беше толкова прекрасно и интересно, че дори не можеше да се опише с думи. Всичко беше като в един вълшебен свят, съставящ се само от животни и тях двете. Малкото момиченце беше впечатлено от маймунките, колкото и глупаво да беше това. Дали защото беше просто малка или защото беше любопитна, или просто защото беше по-различна? Никой не знае. Но факт беше, че това беше нещото, което я беше впечатлило най-много там. Нито лъвовете, нито тигрите можеха да се сравнят с тях. Цялото преживяване беше като неземна приказка, която не трябваше да свършва... но всичко хубаво си има своя край. Точно както и този прекрасен ден.
След като се прибират от "пътешествието", малкото момиченце се качва в стаята. Опиянена от всичко се замечтава, когато изведнъж чува някакъв шум. Слиза по стълбите и вижда майка си, лежаща на земята и получила нещо като гърч. Момиченцето се вцепенява и просто не знае, какво да прави. Не се обажда на 911, не започва да вика за помощ. Просто абсолютно нищо, освен да е вперило поглед в лежаща си майка. След малко гърчовете спират. Тогава малката Аляска си мисли, че майка и се е оправила и и няма нищо. И може би просто спи или си почива. Дори не осъзнава, че е вперила поглед в мъртвата си майка. Прекарва така няколко часа. Без да каже нищо, без да мръдне.  В пълна тишина. Тишина, обвила не само цялата стая, но и цялата къща.
Малко по-късно се прибира баща и. След първоначалният шок от гледката, той започва да обвинява дъщеря си - че не е направила нищо, че просто е седяла и гледала, че просто тя е винова за всичко.  Но каква вина можеше да има точно пък тя?

От онази случка насам, Аляска се промени. Тя беше но крайности. Един път е просто момичето, живеещо в стая пълна с книги, които купуваше от различни разпродажби и  които наричаше "библиотека на живота". Момичето, което винаги имаше запаси от алкохол и цигари. Което пушеше, за да умре. Момичето, което можеше да спечели титлата за най-голямата кучка и титлата "кралицата на номерата". Но едновременно с това беше едно вряно към приятелите си и към гаджетата си момиче, което колкото и да харесваше някой друг, не беше фен на изневярата. Момиче, което можеше да те забърка само в неприятности и което търсеше изхода от лабиринта, в който се намираше. Но също така беше и момиче, обичащо купоните, забавленията, алкохола, цигарите и секса. Особено него. Момиче, което обичаше да рисува бели маргаритки. Момиче, което беше готова да влезе в езерото, само, за да откъсне някое бяло цветенце. Момиче, което беше готова да пожертва себе си, заради малкото приятели, които имаше. Но освен това беше и момиче, което обичаше да мрази. Мразеше несправедливостта. Мразеше надутите и богати хора.
Продължавах да си мълча. Не, не исках да разказвам нищо. Не искам да казвам нищо на непознатият, защото въпреки всичко не исках да му причиня нещо лошо. Може би днес бях настроена твърде положително към останалия свят, а тези моменти се случваха толкова рядко, че може би трябваше да си ги записвам в дневник, ако си видех такъв. Май трябваше да започна, защото с моя живот щеше да стане чудесен трилър. Май трябваше наистина да го издам. 100% после щяха да направят филм за мен и да се прочуя още повече.
Погледнах непознатият и леко си усмихнах
-Личи си, че си добър човек, затова по-добре не се замесвай с мен. Сигурна съм, че има много хора, които държат на теб
-Аз...
Прекъснах го още в началото. Знаех какво ще ми каже. Всички казваха едно и също. Мислеха си, че бях поредното депресирано момиче с глупави тийнейджърски проблеми в стил "родителите ми не искат да ми купят новия iphone 6... как ще живея с 5?! ще полудея". Е, тук грешаха и то жестоко. Защото бях много повече от това.
-Знаеш ли, беше ми приятно, че поседя на тома забутано място с мен. Компанията ти беше приятна
Усмихнах му се и изчезнах в нощта, точно така и както се бях озовала тук и без да му давам никаква възможност да ме спрe

Прекрасен герой! Добре дошла.